Спомен за чичо Рачо…

Дата: 07.03.2020

110 години от рождението на доайена на българското ротарианство.
Инж.Цвятко Кадийски, историк на Ротари-България

Спомен за чичо Рачо…
(110 години от рождението на доайена на българското ротарианство)

Инж.Цвятко Кадийски, историк на Ротари-България

В началото на 1998 г. талантливият художник Росен Райчев, член на РК София, завърши един великолепен портрет на Рачо Коссов (много по-късно Росен дари този портрет за историческата колекция на Ротари-България). За щастие – защото само няколко месеца след това, на 8 септември 1998 г доайенът на българските ротарианци, един от най-старите активни ротарианци в Европа, чичо Рачо ни напусна завинаги..

Всеки път, когато се разделяме с приятел ни се струва, че трябва наново да се учим на тежкото и горчиво изкуство да се прощаваме. И често пъти много скоро го забравяме – до следващата загуба. Когато загубим човек като Рачо Коссов- един от онези рядко срещащи се хора, които смятаме за незаменими, ние сме слисани и стреснати от способността си да усещаме болка и да се опълчваме срещу съдбата, която ни отнема най-добрите. Кое ни привличаше у него – дали тънкото чувство за хумор, дали невероятната енергичност, дали очакването, че от него може да научим нещо ново за малко известни неща от живота.?... Тук ще се опитам да покажа няколко кадъра от живота на чичо Рачо, които пряко или косвено са свързани с дейността му като ротарианец.

Потомък на стар възрожденски род, началото на активния живот на родения през 1910 година Рачо е свързано с Русе и Варна. През 1935 г във Варна е създаден Ротари клуб. Секретар на клуба става младият Рачо Коссов . На коледния бал през 1936 г във Военния клуб Коссов е обявен за най-елегантния мъж на Варна…..Завършил търговски и правни науки в Германия, той започва работа със фамилната спедиторска фирма като специалист по морски правни въпроси. Но един от първите проблеми, които трябва да решава, има по-скоро технически характер и е със съвсем „сухоземен“ характер. С много изобретателност той подхожда към преодоляването на едно голямо препятствие пред износа на десертно грозде – липсата на хладилни вагони. През 30-те години България е на първо място в света по износ на десертно грозде, но неговият ротариански приятел Тевекелиев е бил поставен пред голямо затруднение поради невъзможността веднага да осигури потребните хладилни вагони. С помощта на друг ротарианец – директора на БДЖ, инж.Любен Божков, в един обикновен вагон е била отделена камера, пълна с лед. И потегля младият Рачо към Европа – наблюдава каква е температурата, за колко време се разтапя ледът, къде трябва да се зареди отново, колко време отнема това…

След което организира производители на лед и товароразтоварни фирми по отделните етапи, сключва договори – и ето – потеглят стотици вагони, за да се извърши нещо , което се е смятало за невъзможно без специални хладилници.

Съвместно с ротарианците проф.Янаки Арнаудов, ректор на търговското училище във Варна и на д-р Недко Недков, Рачо е инициатор за строителството на санаториума за костна туберкулоза и на сградата на Варненската търговска камара(по-късно щаб на ВМС).

След освобождението на Добруджа през 1940 г , подпомогнат от ротарианците проф. Димитър Атанасов, инж.Цвятко Кадийски, Сергей Калянджиев и др. чичо Рачо започва амбициозна програма за модерно земеделско производство върху собствените си земи в крайдунавска Добруджа, включително модерната тогава (а и десетилетия по-късно) система с потапящи хидранти, доставят се помпи от Чехословакия, земеделски машини, дизелови агрегати…За съжаление четири години по-късно опитът е брутално прекъснат…

През октомври 1940 г чичо Рачо се преселва в София и става член на софийския клуб. Като такъв има възможност да следи отблизо хода на създаването на Закона за защита на нацията, който слага край на ротарианските клубове у нас. Парадоксалното е, че именно един бивш ротарианец – министър Петър Габровски внася на 15.11.1940 г законопроекта за разтуряне на „тайните международни организации“. Чичо Рачо си спомня: „…и когато го запитахме, не може ли да спасим клуба, Габровски отговори , че е по-добре ние да направим един закон за ограничения , отколкото да ни го наложат отвън…“

Скоро след преврата на 9 септември 1944 г започват ударите – кантората е национализирана ( тя става основа на могъщата държавна фирма „Деспред“), земята в Добруджа е отнета, вилата във Варна е заграбена (и чак 45 г по-късно, при реституцията, чичо Рачо разбира, че през цялото това време формално тя не е била отчуждена). Но времената са такива, че отнемането на една вила е най-дребната грижа. Започва неколко годишно ходене по мъките – арести, лагер, изселване…До него в този страдалчески път е и жена му Линка – талантлива музикантка, дъщеря на висш чиновник във Варненската митница, белгийски консул във Варна. Тази одисея обаче не озлобява чичо Рачо, колкото и мъчителни да са тези години – той запазва чувството си за хумор, усмивката си и приятелите си. След постепенното отдръпване на най-бурните революционни вълни той се завръща в София и постъпва на работа в Булфрахт. Постепенно се възстановяват и срещи (разбира се не във бежовия салон на хотел България) на преживели унищожителната стихия на първите страстни години след 1944 г ротарианци. Като ученик си спомням традиционните ежемесечни гостувания у дома, на ул. „Елин Пелин“, на група приятели на баща ми – проф. Димитър Атанасов, инж. Любен Божков, Петко Бояджиев, проф. Константин Димитраков, инж. Георги Рашев, Рачо Коссов. Разбира се, тогава дори не подозирах, че тези хора са свързани с приятелство от първия Ротари клуб в София.

В периода март-май 1990 г чичо Рачо влиза в кореспонденция с Л. Брьонер от централата в Цюрих, запознава го с променената ситуация в България и получава информация относно състоянието на Ротари и пътищата за възстановяването му у нас. Малко след това той се среща с инициатора за възстановяването Калчо Хинов и се присъединява към инициативния комитет, скоро след това прераснал в предварителен клуб. И тук не мога да не спомена нещо много лично. Когато през 1935 г се създава РК Варна, единият от отговорниците за учредяването от клуба спонсор – баща ми, предлага на сина на своя бизнес партньор, младия Рачо да стане член-основател на клуба. 55 години по-късно, през лятото на 1990 чичо Рачо ми се обади и мe покани да се присъединя към инициативния комитет - един пример за предаване на щафетата в Ротари. След чартирането на клуба чичо Рачо изигра решаваща роля за приобщаването на още няколко потомъка на ротарианци от клуба, учреден през 1933 към възстановения през 1991 – Елена Атанасова, Никола Хлебаров, Асен Ошанов, Фико Фиков и Стефан Бочев.

При чартирането на клуба през ноември 1991 г чичо Рачо получи новата ротарианска значка, но не я закачи – той беше запазил своята от 1935 година…И нещо много символично – чартърната грамота бе предадена от представителя на президента на РИ г-н Сабо най-напред именно в ръцете на чичо Рачо (тази снимка, както и още няколко от участието на Рачо Коссов в чартирането ние публикувахме в предния брой на бюлетина)…
Рачо Коссов е инициатор за възобновяването на ротарианството в Русе. По спомените на Владимир Недялков, тогава областен управител, при него идват инж. Стоян Брезовски и Рачо Коссов и на тази среща за пръв път се обсъжда необходимостта и възможностите от възстановяване на Ротари в града… През май 1992 е проведена учредителната сбирка на предварителния клуб в Русе…който на 31.5.1994 г е чартиран от РИ. През цялото време чичо Рачо е до приятелите от Русе със съвети и препоръки, а по-късно е обявен за почетен член на клуба.

След влизане в сила на реституционните закони, пълен с енергия, оптимизъм и творчески хъс, чичо Рачо започна засаждане на кайсиеви градини върху възстановената земя, съвместно с местната кооперация подготвяше построяване на предприятие на преработка на реколтата…Уви, този план остана неосъществен….

В понеделник 7 септември 1998 г чичо Рачо , след няколкоседмично отсъствие дойде в клуба, похвали се, че се чувства много добре, разви знамето за откриването на сбирката (тогава направих последната фотография на чичо Рачо), а след това си тръгна за дома в прекрасно настроение, усмихнат и бодър. Там изпива следобедното си кафе и излиза на разходка до площад „Славейков“, където му става лошо – и на следващия ден вече го нямаше. За нас остана единствено утешението, че на праведните. боговете пращат лека смърт…

А ако сега чичо Рачо ни гледа отнякъде, сигурно е доволен, че неговото и на неговите приятели първопроходци дело намери заслужено признание – на 14 октомври 2014 г по наше предложение президентът на РИ Хуанг подписа заместващи чартърни грамоти, с които възстановява първоначалната дата на основаването - наред с останалите предвоенни български Ротари клубове - и на клубовете, с които чичо Рачо свърза ротарианския си живот – София, Варна и Русе.

Към снимките: