Автор: http://radnevodnes.info/

Преди петнайсетина дни Емил Минчев предаде огърлицата на следващия президент на клуба. За тази година, през която той беше начело на РК в Раднево, за целите, удовлетворението от постигнатото и бъдещите идеи разговаряме с него.

Преди петнайсетина дни Емил Минчев предаде огърлицата на следващия президент на клуба. За тази година, през която той беше начело на РК в Раднево, за целите, удовлетворението от постигнатото и бъдещите идеи разговаряме с него. Както в повечето случаи диалогът ни не се ограничава само до теми за стореното от ротарианците. Бившият им президент говори за клуба като за истински отбор, на чиито членове той вярва и с действията на които се гордее. Независимо, че е предприемач, Емил Минчев успява да внесе особено настроение и да оцвети по неподражаем начин разговора, вероятно защото е твърде далеч от често сухия и телеграфен стил на изразяване, характерен за тази общност. И вероятно, защото е страстен почитател на музиката и безспорно неин отличен познавач, дори когато отговаря на въпроси, той сякаш дирижира оркестър. Със сигурност по същия начин елегантно, със замах, но и със сила е размахвал палката през отминалата ротарианска година. Най-важното е, че ще продължава да го прави, независимо дали е президент на РК – Раднево или само член на прекрасния му отбор. 
Г-н Минчев, мина достатъчно време от церемонията по предаването на огърлицата на новия президент на Ротари клуб, за да сте в състояние да направите равносметка за годината, в която Вие бяхте начело на организацията в Раднево и затова какво успяхте да направите. В този смисъл усети ли се промяна по време на мандата Ви както в клуба, така и по отношение на начина, по който радневци възприемат ротарианството?
Няколко дни след приключването на ротарианската година, която беше посветена и изпълнена с девиза „Озари Ротари”, отдалечавайки се и поглеждайки от друг ъгъл, който е и малко по-критичен, на свършеното за този период, смятам, че съм изпълнил със съдържание девиза и поставените цели за годината. 
Защо?
Защото смятам, че в рамките на периода РК и като организация, и като начин на мислене, озари обществото, а ние самите озарихме себе си. Един от знаците за това е свързан с отбелязването на 50-годишния юбилей на Раднево. Общинското ръководство отбеляза няколко момента в тази половинвековна история и един от тях беше съществуването на Ротари клуб- Раднево. Очевидно за 9 години той е влязъл в историята на града по начина, по който са го сторили факти, събития и хора за десетилетия. Това ми дава самочувствие, че участвам в един отбор от момичета и момчета, които влагат силата, енергията, културата, отзивчивостта и средствата си за обществото и тази дейност добавя особен щрих към портрета на Раднево и осветява по свой и особено впечатляващ начин града. За клуба се заговори на хиляди километри от България, в столицата на Русия, в Санкт Петербург и в световното ротарианско семейство. Така за пореден път доказахме, че няма големи и малки градове, хора и възможности, а има достатъчно голям или никакъв ентусиазъм, интелигентност и целеустременост. Побратимяването ни с клуба „Москва-Восток” е историческо събитие, защото от съществуването на Ротари- България до момента са правени опити за контакти с руски клубове, но не са били реализирани по начина, по който ние го постигнахме. 
Не е тайна, че Вие сте в основата на това побратимяване.
Да, така е. Половин година преди да приема огърлицата и да оглавя организацията, започнах да работя за реализацията на идеята. Разбрах, че това е много трудна, а според някои приятелски подмятания, и невъзможна цел. Но невъзможни неща няма. Бавно и методично установих контакт, после представих по достоен начин клуба и неговите членове. Първите разговори бяха с РК „Москва”. Ще кажа само няколко думи за него. Той е първият руски клуб, създаден преди 25 години. В него почетни членове са били Елцин, Горбачов и Путин, членуват представители на московското кметство и на руското правителство, доказали се предприемачи. Между другото не обичам думата бизнесмени, защото, според мен, тя придоби пошло значение. Та, три от петте небостъргача в московското сити са построени от един от членовете на клуба, което само по себе си показва какви приятели имаме в Москва. „Москва-Восток”, с който се побратимихме, е продължение на РК „Москва”. Повечето от членовете му са от Сибир. Хора, започнали да се развиват в своя край, постигнали всичко, което искат там, но светът им се видял тесен, та се прехвърлили на необятния московски пазар и се доказали. Надежда Пап, например, която е човека-Ротари на Русия, била е заместник-кмет на Магадан или Камил Козаев, главен архитект на Магадан и един от авторите на мемориала в памет на концлагеристите от Гулаг. Те и всички останали членове ни посрещаха и прегръщаха със светнали очи. Още в началото аз им казах, че Раднево е малък град, несравним с мащабите на Москва, но ние притежаваме мащабите на мислене и желание за дейност. Когато при първото си посещение в Раднево те видяха какво сме направили за 9 години, Камил Козаев ни каза следното: „Знаете ли, че във Волгоград има три ротариански клуба. За годините, в които съществуват, трите заедно не са направили толкова, колкото вие тук, в Раднево”. Ето така озарява Ротари и това ме кара да се чувствам удовлетворен от себе си и от факта, че си поставих подобни задачи, които започнах да реализирам, това ме кара да се чувствам горд, че съм част от този отбор от момчета и момичета, които нямат спиране. 
Г-н Минчев, как си представяте бъдещето на отношенията с Русия и сътрудничеството с техните клубове. Не става дума за традиционните срещи, за размяната на идеи, на информация или за топлите и приятелски отношения, а за действия, благодарение на които бихте могли да осъществите общи проекти. Възможно и постижимо ли е това?
Да, разбира се. Още при първите ни разговори и преди да се срещнем, когато разказвах на приятелите от Москва за нас, за постигнатото и за бъдещите ни идеи, те приеха възторжено идеята да реализираме заедно грандиозния проект „Ротариански парк- Раднево”. Те са участвали в осъществяването на няколко подобни съвместни проекти и ние ги видяхме, когато им гостувахме. Така че да, това е напълно осъществимо и ние ще го направим. Демонстрираха изключителна съпричастност и пожелаха да дойдат, за да засадим заедно първите дръвчета. Тази съпричастност е продължение на отношенията между българи и руси и е илюстрация на две простички думи – славянски братя. Заедно сме били през вековете. Ние сме им дали езика и писмеността, те – свободата. На тази основа можем, трябва и ще продължим да развиваме отношенията както в чисто личен и приятелски план, така и в съвместната ни дейност. Аз като член на комитета за ротарианско приятелство „България – Русия” смятам да развивам точно отношенията, насочени към реализиране на съвместни проекти в полза на обществото и икономиката. 
Да приема ли, че отварянето на РК – Раднево извън България и конкретно побратимяването ви с „Москва – Восток” е събитието, което Ви прави особено горд по отношение на отминалата година?
Категорично да. Постигайки тази цел, се гордея, че изведох нашия клуб в международна орбита. Няма как да не споделя, че по време на отбелязването на годишнината от създаването на Ротари – Русия в Петербург най-много се е говорило за радневския клуб. Прекрасно е, че слушайки с какъв възторг приятелите ни са говорили за всички нас и за посещението си тук, десетина клуба са пожелали да се побратимят с български организации. Това е поредният знак за нашата роля, но и демонстрира, че руските ни приятели са ни оценили. 
Какво още от стореното през годината си струва да припомните на хората, г-н Минчев?
Не е нужно да припомняме, но все пак. Традиционно подкрепихме отличните ученици от двете средни училища, сключихме меморандум с общината, с който тя стана съизпълнител и помощник в изграждането на парка, проведохме срещи в детските градини, свързани с правилното хранене на децата. Спомням си колко доволни бяха майките, които научиха нови неща. 
А има ли нещо, което искахте, но не успяхте да реализирате и сега съжалявате?
Бях си поставил като задача и малко да разнообразя сбирките ни. Когато е необходимо да са по-открити и да са посветени на събития и годишнини, които представляват интерес. Подобна беше идеята ми за отбелязване на Деня на космонавтиката и авиацията, но не го реализирахме, защото на тази дата бяхме в Москва, но аз, верен на себе си, прекарах цялата сутрин на 12 април в Музея на авиацията и космонавтиката и мислено проведох срещата все едно бяхме в Раднево. Другото, което не се случи, беше да отбележим 90 години от създаването на операта в Стара Загора. Проблемът беше свързан с огромната натовареност и постоянно променяща се програма на екипа на операта. Със сигурност обаче ще реализираме идеята до края на годината. 
Какво научихте за себе си и за своите приятели в Ротари за тази една година?
Ако кажа, че съм знаел много за приятелите за тези 9 години, няма да е коректно, защото колкото и да общуваме, все пак, както казват хората, човек е скрита картинка. Не ми харесва точно тази формулировка, но де факто е така. Няма да персонализирам, но ще кажа генералното, а то е, че заедно с тях съм в едно общество, което ми допада. 
На няколко пъти описахте клуба като отбор, затова да Ви попитам дали вашият отбор се притеснява от загубите и дали единствено към победа се стреми?
Ако човек се притеснява от загубите, по-добре нищо да не започва. През всички тези 10 години, винаги когато не сме успявали или ни е било попречено, е имало горчивина и неудовлетвореност, но в същото време това е повод човек да се замисли, да направи нужните изводи и да се стреми към победата. Ако си спомняте на церемонията, когато предадох огърлицата на Теменужка Сотирова, казах, че винаги съм вървял под ръка с моята най-голяма приятелка – „Госпожа Победа”. 
Как Ротари клуб е в състояние да помогне за разрешаването на проблемите, които съществуват в една общност? Вие отказвате за коментирате въпроси, свързани с политиката, но ще се съгласите, че всичко е политика и в този смисъл възможно ли е ротарианците да повлияят, за да бъде взето най-разумното и работещо в полза на хората решение?
Отговорът ще започна полушеговито. След местните избори може да стане, защото до момента има трима ротарианци, които са обявили на наши сбирки, че ще се кандидатират за кмет на общината и това са Маргарита Василева, д-р Владимир Желев и Койчо Коев. 
Какъв знак е това за РК – Раднево?
Фактът, че вероятно кметът ще бъде ротарианец, показва ясно още веднъж и по категоричен начин кой е нашият отбор и кои сме ние. 
Когато се събирате, извън клубните си задачи и теми вълнувате ли се и коментирате ли проблемите на общината?
На всяка сбирка. 
Загрижени ли сте за случващото се?
Разбира се. Всеки през седмицата вижда нещата от своя ъгъл и пречупвайки ги през собственото си съзнание и виждания и редовно обсъждаме това. Водили сме разговори с кмета, с председателя на ОбС, заместник-кмета е член на клуба. Винаги сме имали активно отношение към ставащото. 
Според Вас какво пречи на Раднево, за да бъдат доволни хората, че живеят тук?
Трудно мога да кажа кой колко е доволен, но ето Ви един бизнес коментар. Проблем, който обсъждаме редовно на сбирките на Стопанската камара в града, на която повечето ротарианци са членове. Всяка година, когато се определя бюджета, ние поставяме въпроса за местните данъци и такса смет и за тези високи и непокриващи се с реалността на услугата промили. Правили сме го и по време общественото обсъждане на бюджета и винаги сме защитавали тезата, че бизнесът трябва да бъде разтоварен и да се открие рационалния подход към справедливото плащане на таксата за смет. Накрая спряхме, защото резултат няма. Тук е мястото да кажа, че ние не говорим празни приказки от типа на дайте да дадем, за да бъде дадено, а представяме разчети. Там, където има цифри, няма емоции, а реалност. Очевидно някой не иска нито да види, нито да се съобрази с нея. 
Постижимо ли е да избяга Раднево от сянката на мините, защото към момента единствено и само на тях и на ТЕЦ-те се разчита за заетост? И не мислите ли, че хората на властови позиции би трябвало да мислят в перспектива, защото находището дори и да има още 60-70 години живот, е нужна идея за времето след това, а и представете си какво ще се случи ако държавните дружества бъдат приватизирани?
Убеден съм, че никой не мисли какво ще стане след 70 години, колкото и да е нелогично, защото земята се върти все по-бързо. Що се отнася до това какво ще се случи с общината ако настъпят промени в мините и централите, които са в обозримото бъдеще, не виждам даже разработване на идеи, които да се превърнат в стратегии и цели, които да бъдат реализирани. Нормално е, че всички са се вторачили в енергетиката, защото тя повече от 50 години е поминък за цяла Югоизточна България, но както са казали древните „панта рей”, нещата се развиват и променят. Да, в момента възнагражденията в този ресор са достатъчно добри, примамливи и осигуряват добър стандарт, така че всички искат да работят там. Но е напълно възможно да дойде скоро мига, когато работещите в тази сфера вече няма да бъдат в този социален резерват, в който са сега. В тази връзка е наложително да се мисли в перспектива и поне две десетилетия напред, за да може следващите пет години да има модел. Докато си говорим сега, мисля, че това нито е лесна, нито е проста работа, но тя трябва да бъде свършена, защото проблемът чука на вратата. Мисля още, че когато следващият кмет започне да идва на сбирките на Ротари, трябва да обсъждаме и тази тема. 
Твърде убеден сте, че именно ротарианец ще стане кмет.
Такова е мнението ми. Най-малкото е, че всеки един от тримата, заслужава поста. 
В контекста на темата за бъдещите стратегии изниква отново въпросът за липсата на лидери. Ясно е, че именно те могат да очертаят визията, а не еднодневките в обществения живот. Мислите ли, че отсъствието на водачи, които са в състояние да вдъхновяват и водят, е един от големите ни проблеми?
Разбира се. Причините са много, но основната, според мен, е келепирът. Чух в едно интервю с виден дисидент отпреди 1989 г., как той отговори на въпроса кое попречи на България, защо се върна назад, а преходът продължава 25 години. Определи го с една дума – алчността. Замислих се и установих, че именно алчността за власт, пари и облаги, оформя липсата на лидери. Е може да се случи начело да застане някой, който не е обладан от това, но пък се формират цели коалиции, които да му попречат и подобна личност да бъде превърната първо в Дон Кихот, а след това да премахнат и мелниците. 
Дали алчността и желанието за келепир ни провалиха?
И други неща, но тези са основните. Винаги съм си мислил, че един лидер на каквато и да е общност включително и на държавата, трябва да направи избора, а той винаги е бил между келепира и водачеството, трябва и да е човек, който е наясно, че си е сложил главата в торбата. 
Г-н Минчев, защо хората станаха толкова апатични и безразлични към ставащото?
Това е най-страшното. Една от основните причини е, че на тези, които не искат да бъдат апатични, им омръзна да чакат нещо да се промени и преминаха през терминал 2. В България все повече остават хора, които мислят от днес за вчера, нямат цели и перспектива. По-възрастните са притиснати икономически. По-младите виждат само пошлост, корупция, беззаконие, а най-малките нищо не виждат, защото на това ги учат в училище. 
Искате да кажете, че всички трябва да си съберем багажа и да се махнем ли?
Не, напротив. Отговарям Ви защо в момента има тенденция към апатичност. А иначе винаги има още един изход. Вместо да се хване първият самолет, може да се остане тук и да се прави нещо. Да се увличат младите. Те са тук и имат нужда от шанс и подкрепа. Изпитах удовлетворение, когато връчвах наградата на момчето от Професионалната гимназия, което е победител във всички олимпиади, където е участвало. Има и такива млади хора. Много са българчетата, които събират очите на малки и големи от Флорида до Китай. Те трябва да бъдат убедени да учат в България, независимо от налагащото се в последните години мнение, че университетите ни се превърнаха в печатници на дипломи, а ако учат в странство, да бъдат мотивирани да се върнат и реализират тук. Само по този начин ще постигнем промяна и ще вървим напред. 
На фона на всичко, което ни се случва в последните години и на този едва ли не детерминиран драматизъм и трагизъм, който ни е обхванал, на апатията и на безумията, които ни се сервират постоянно, вярвате ли в доброто бъдеще на държавата и на хората в нея?
А, тръгнахме от Ротари клуб –Раднево и стигнахме до държавата. 
Ами РК би трябвало да бъде неин умален модел.
Винаги съм приемал, че е точно така. Както тук сме се събрали, ще повторя, отбор от можещи момчета и момичета, същият може да бъде създаден в отделни сфери и в цялото общество. Важното е първо, да искаме, озарявайки Ротари да озарим света около нас, а използвайки девиза на тазгодишната година и да дарим себе си. Наистина да го направим и винаги в нас да звучи припевът от песента на „Миднайт Ойл”: „ Защо да стоим, когато светът се върти? Как можем да спим, когато леглата ни горят.” За мен винаги леглата ще горят.